на свойта власт от непрогледна тъмнина.
Покрива всичко – спящо непробудно
в покоите си земни – с ласка – пелена.
На пръсти тръгва – излива се въздишка
и в царството си тихо се оттегля пак.
На изток хоризонта избледнява с писък
и пуква се отново възраждаща зора.
Морето – гладко огледало се пробужда,
поело в дълбините слънчевия диск.
А той усмихнат по вълните хуква
и плисва радост в уморения ми вик.
Денят прегръща хищната минута –
превръща я в шейсет секунди спринт.
И пак е нощ – Луната във почуда
оглежда се в съня ми от момини сълзи...
Мина Кирова
02.2009г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар