и стисках в изранените ръце
ръждясала от дните ми умора,
пробито с въглени сърце.
А пътят беше стръмен, мрачен, прашен,
бодли от храстите встрани стърчат.
От босите крака след мен се влачат
следи от кръв, омраза, суета...
И пак вървя – баирът все не свършва.
Завоят ме отвежда на скала.
И грешна стъпка изважда ме от пътя,
но връща ме неведома ръка.
Със сетни сили гръбнака си изправям
и гледам те в очите, моя смърт.
Нали и робът, и палачът, господарят,
еднакво са създадени от плът.
Възмездие човешко и отплата
не търся и не чакам. Ала знам,
достойна ли съм за одежда свята,
покоя ще намеря в твоя храм!
Мина Кирова
02.2009г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар