И помня белите от светлина поля.
Свободна е душата от невзрачност,
намерила покой в покоя на съня.
Не стихва тук копнежът й по тебе
след всеки удар и несбъднат блян
да си творец на висше проявление,
а не в илюзии на егото си окован.
Непримиримо търся те отново
в най-близък и в случаен минувач.
Нагази ли водите на живота ми
и хули ли го, вместо да е в храм.
И хвърлям съчки в тихото огнище -
да не изгубя и последния завет:
човек голям е колкото стремежа си
да бъде копие на вечния отец.
Но пак не стихва жаждата по тебе.
Зове ме светлината с вечния покой.
От този свят безкрайно уморена,
желана да се върна в бащиния дом.
Мина Кирова
07.2014г.
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар