ВСИЧКО, КОЕТО

Прощавам ти.
Безсънните нощи.
Острието на меча,
разсякъл покоя
без дръжка.
Двупосочно.
Безмилостно.
Даже без дъно.

Прощавам ти.
Всичките опити
по ръба на бръснача
да ходиш неловко.
Между две
несъбрали се
половини.
Привидно несходни.

Прощавам ти.
Цвета на очите,
неогрeни в зората.
Неотпития шепот.
Аромата на лятото.
И гъдела
на тревата.

Прощавам ти.
Всичко, което
успя или не
да види
едничко
сърцето.

Мина Кирова

12.2011г.

ГЕНЕЗИС

Умееш ли да яздиш нощем
в просъницата хладна на Луна,
когато с пръсти
от пашкул поръбвам
извивките
на чужда тишина?
Когато има те
отвъд простора
и дишаш
с раз(по)късани хриле,
наместо перките на кораб
възседнал бели ветрове...

И връщаш ли стрелките още
на пясъчни часовници от лед
в препускащия
огнен тропот
на черните арабски,
необяздени коне?
Където на предела
с мрака запечата

генезиса

на фантастичен свят,

останал в изгрева на две зеници,
напълно отразени в непознат?

Мина Кирова
12.2011г.

ДОСТАТЪЧНОСТ

И не мога
да ти се наситя
в цветното на дните,
когато ме учиш
как да обичам
без да има "Защо?"...
Когато достатъчност
сме ние самите -
само ние - в едно.

И не мога,
а всъщност не искам...
Завинаги (моля!)
със мен остани.
Продължи да ме учиш
как да обичам
с букет от усмивки
в най-мрачните дни...

Продължи и да светиш
за очите ми, слепи
за всеки абсурд
и мъртви мечти...
Щом още го можем
с ръцете си слети
на Чудесата страната
с теб да творим…

Мина Кирова

12.2011г.

FOREVER

Обич моя,
пак вървиш в полусън,
изгубил
пътеката в мрака.
Не виждаш ли,
че нося със теб
чувала от стари проклятия?

Няма нужда
от тежка въздишка,
от скрита сълза -
незатворена рана...
Ти знаеш,
че заедно с теб
ще дойда дори и във ада.

Недей се предава.
Нито за миг.
Дори да си паднал,
опри се на мен.
Любовта ми е силна за двама.
И винаги има
решение всеки проблем.

Обич моя,
поспри се в лъча
на утрото, диво от нежност.
Всяка приказка
всъщност е огън,
не блян или сън,
щом вярваш във нас безпределно.

Мина Кирова
11.2011г.

 

STARDUST

На стръмното
в пръстта
заровил пръсти,
раздиращи
отвъдното
до същина,
препускаш пак
през кълнове
и смърти
до изгревите
белокръстни
в пълнота.

Дарил
последната
Луна и Слънце,
вода и залък,
щит и меч;
надежда,
(с)мисъл,
вяра, устрем
да бъда всичко
или нищо...
Бог - Човек.

И после с дъх
на огнени копита
проправяш път
от звезден прах.
И тук си.
И те има.
И обичаш...
И обичам.
В пълнокръвна
тишина. 

 

Мина Кирова

11.2011г.