ИГРАТА

Спести си правосъдие измамно -

не можеш да заместиш Бог.
Едва ли тъй високо си застанал,
че да съдиш кой е лош.

Спести си гордостта зловеща,
която в мнимо тържество
сърцата ни събира вместо вещи
и доволно ги превръща в сол.

Спести си и злорадство неприкрито,
че никой не е повторим.
Че няма как след тебе да обичат
и другият да е щастлив.

Спести и бляскавото огледало -
отдавна в него образът е крив...
За да си достоен в свят без маски
за името Човек, приживе жив.

Мина Кирова

12.2011г. 

ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ

Ти, който факла държиш
пред очите ми
и носиш ме винаги на ръце;
Ти, който ангели прати ми
да не спъвам о камък нозе;
Tи, който трапеза постла ми
пред всичките зли врагове;
Tи, който огряваш лицето ми
и пречистваш мойто сърце…

Tи, който разкриваш ми
коя е страстта от духа ти
и страстта, що диво зове;
Ти, който меч във ръката ми
сложи – справедлив да сече;
Ти, който милост показа ми
и мъдрост, и обич как да дадеш;
Ти, който с огън създаде ме –
с разум и чувства, твое дете…

За Теб е моята песен,
о, Царю на Царете,
и моят жертвен агнец.
Моля те, не ми позволявай
да храня със хляба ти
един единствен човек!

Мина Кирова

12.2011г. 

ВСИЧКО, КОЕТО

Прощавам ти.
Безсънните нощи.
Острието на меча,
разсякъл покоя
без дръжка.
Двупосочно.
Безмилостно.
Даже без дъно.

Прощавам ти.
Всичките опити
по ръба на бръснача
да ходиш неловко.
Между две
несъбрали се
половини.
Привидно несходни.

Прощавам ти.
Цвета на очите,
неогрeни в зората.
Неотпития шепот.
Аромата на лятото.
И гъдела
на тревата.

Прощавам ти.
Всичко, което
успя или не
да види
едничко
сърцето.

Мина Кирова

12.2011г.

ГЕНЕЗИС

Умееш ли да яздиш нощем
в просъницата хладна на Луна,
когато с пръсти
от пашкул поръбвам
извивките
на чужда тишина?
Когато има те
отвъд простора
и дишаш
с раз(по)късани хриле,
наместо перките на кораб
възседнал бели ветрове...

И връщаш ли стрелките още
на пясъчни часовници от лед
в препускащия
огнен тропот
на черните арабски,
необяздени коне?
Където на предела
с мрака запечата

генезиса

на фантастичен свят,

останал в изгрева на две зеници,
напълно отразени в непознат?

Мина Кирова
12.2011г.

ДОСТАТЪЧНОСТ

И не мога
да ти се наситя
в цветното на дните,
когато ме учиш
как да обичам
без да има "Защо?"...
Когато достатъчност
сме ние самите -
само ние - в едно.

И не мога,
а всъщност не искам...
Завинаги (моля!)
със мен остани.
Продължи да ме учиш
как да обичам
с букет от усмивки
в най-мрачните дни...

Продължи и да светиш
за очите ми, слепи
за всеки абсурд
и мъртви мечти...
Щом още го можем
с ръцете си слети
на Чудесата страната
с теб да творим…

Мина Кирова

12.2011г.