ЗАКЛИНАНИЕ

Нека моята любов те пази –
низвергнат, паднал, унижен…
Когато те разстрелват със омраза
и кървиш от раните сломен.

Нека моята любов те пази
в най-тъмния, безпътен час.
Когато нищо друго не остава,
освен пречупен от сланата клас.

Нека моята любов те пази –
напътстван и закрилян, защитен
от всякa зла стрела и от пораза –
удавяща прокоба всеки ден.

Нека моята любов те пази
недосегаем в злостните усти.
Които бълват клевети от завист,
скопили собствените си души.

Нека моята любов те пази...
И никога да не усетиш страх
в света, на дявола предаден.
В обков от огън, дишащ диамант.

Мина Кирова
09.2012г. 

ЖИВИТЕ

Тях не ги е страх и срам
да чувстват и да гледат през стъкла -
напукани, строшени...
Да ровят в мрака или там,
където същността

прозира през неведоми завеси.
Да потъват до клепачите в тъга;
да се носят в бесни преспи.
Или в гребените самота
да възпяват ангелите черни...

Тях не ги е срам и страх
да мислят и говорят за това,

което са; за своите неволи.
Да прекрачват всеки праг
със кладенчова нищета.

Да звънят в простора.
Да простят на смъртен враг.
И прозрели, да забравят

затворите отровни...

Тях не ги е страх и срам
от хилядите
вероятности да бъдат.
Преминавайки през себе си,
познат
и жив е този свят...
Дори безмилостно

...(п)объркано осъден.

Мина Кирова

09.2012г.

ВОДОПАД

Заглъхнаха камбаните предутринно.
И кладите сигнални не горят.
Разхождат се опожарени урвища
по дланите на нощния овраг.

Където бяха изгревите незаченати
и боен вик кънтеше от зори...
В редиците на авангарда вихрен чезне
напиращият за победа щит.

А конниците с натежели, потни гриви
в следите ровят за откъснат знак.
Уморените копита с бесни криви
в прахта разсипват сивота и мрак.

И сам, пресъхнал в белези, ограбен
от хищници, потокът звънко не ехти.
За зрящите очи единствено проблясва
водопад за жаден в острите скали.

Мина Кирова

09.2012г.

В ТВОЕТО МЕН

Оставям се
да ме обичаш.
С онази огромната
и безмерно добра.
С която
летя в' висините...
И не стъпвам,
а галя роса.

Оставям те
да си какъвто поискаш.
Цветен и с име,
да виждам
през твойте очи.
Да плувам
в дълбокото на водите,
неизменно
щом в мене блестиш.

Оставям се
да прогледна отново.
Светът да е ярък
и светлинно струящ.
Ти само бъди,
обич моя.
Огромна и звездна,
безмерно добра.

Мина Кирова

08.2012г.

МОСТЪТ

В мъглата на забрава
сън потапя
стакатото на мисълта.
Когато
в диплите на вятър
пропускаш
лустрото на същността.

Когато взорът ти навътре
следва спомен,
не и цел.
Когато пак
играеш на овчарче,
от топлото в кръвта
живец не взел.

И всеки мост
раззиждаш наобратно.
А пътят ти
през него те зове...
Реката кротка е, когато
в коритото
на навици тече.

Но нека там,
в съня ти проехтява
гласът на твоя
неподвластен дух.
Поне един (човек)
все още вярва,
че можеш
ДА СИ днес и тук.

Мина Кирова

08.2012г.