четвъртък, 5 юни 2014 г.

МИМОХОД

Някой някъде сигурно плаче...
Набеден, че сам е заслужил това -
да бъде окърпено, гладно сираче.
Понесло и своя, и чужда вина.

Някой някъде вяло изпраща
страстта животворна на своя живот.
И не вярва, и не чака отплата
за дарената ласка във слънце и зной.

Някой някъде безсилен от здрача
търси изход през тунел от гранит.
И с ръце, изранени от кирка и басни,
упорито дълбае в подземни звезди.

Някой някъде прохожда уплашен.
Кънтят му незнайни бодри слова.
Че краят е друг. И идва внезапно.
A светът продължава своя парад.

Мина Кирова

06.2014г.

СПЕКТАКЪЛ

Илюзиите затвори са оловни.
За надежди, непосети в страх.
Пред огледало счупено в гримьорна
е клоунът в последния антракт.

А шутът ловко царя подиграва.
За залъка откъснат и бистрата вода.
Удавил бързо в чашите с отвара
и свойта съвест, и свойта нищета.

Тъй тежка е и царската корона.
Белязана от мъдрост. Или суета.
Дали пред бог невидим отговорен
е мечът. Или пред народа без права.

Припява хорът. Гръмките клакьори
надигат вой, пригласяйки без такт
на всяка пошлост и лъжа порочна...
Мирът се плащал с кървава война.

....

Завесите от плюш се спускат прашни.
Зад тях гримът ненужен оглупя.
Играта свърши. На обяд безплатен
не канят кучето от крайния квартал.

Мина Кирова
06.2014г.

неделя, 1 юни 2014 г.

КАТО РИЦАРИТЕ

Ако не можеш да обичаш, си върви -
пусни сърцето своя път да следва.
Не го заробвай с някакви вини,
че дълг е негов обич безнадеждна.

Ако не можеш да си честен, ти пусни
на воля птицата да пее с радост.
Във златна клетка никой не стои,
не я ли чувства като дом по мярка.

Не можеш ли да бъдеш просто ти -
най-искрен в любовта си сляпа, вярна,
отдай на вятъра стремежа да лети
и чакай свойта лястовица бяла.

Не можеш ли, не искаш ли, прости й!
Приеми - дареното. И отмини нататък.
Животът се отплаща там, където ти
постъпил си по рицарски безславно.


Мина Кирова
06.2014г.

ПО РОЖДЕНИЕ

Душата ми започна да крещи,
приклещена във своите затвори.
Тъй дълго задушена да мълчи
от чуждите несгоди или воли.

Заключена, потискана с вини,
вменявани за грехове не свои.
Белязана, че трябва да търпи,
не изплатила някакви злокоби

на нечий промисъл за тоя свят
за свобода и път, за сделки с нея.
Че плащало се за дарения обяд.
Че обичта купува се с постеля...

Че да заслужиш, първо ще си дал,
раздал докрай душа, имот и вяра.
Духът не търси свойта правота,
когато равен те е пратил на земята...

Сега крещи, изисква своя дял,
от люлката вроден без дан във всеки:
достоен е човек да бъде свят.
Дори светът да го клейми навеки.


Мина Кирова
06.2014г.

НАРИЧАНЕ

Искам да те има. Да си вечност.
Покълващо от дланите зърно.
Да си стихът на всяка песен.
Да си пламъкът за тъмното петно.

Да се събуждам с мисъл, че те има.
Че вдишвам всеки Божи ден и час
надеждата да те зова по име
през време и пространство в нас.

Да се усмихвам и в дъжда без ноти
от спомена за сливане в едно
на най-несричаните, но и прости
ухания на зреещия плод.

Искам да те има. Да си близост.
Усещане за тръпнеща в очакване земя,
която носи с радост твойто име.
И ежедневно ражда те за Вечността.


Мина Кирова
05.2014г.