Душата ми започна да крещи,
приклещена във своите затвори.
Тъй дълго задушена да мълчи
от чуждите несгоди или воли.
Заключена, потискана с вини,
вменявани за грехове не свои.
Белязана, че трябва да търпи,
не изплатила някакви злокоби
на нечий промисъл за тоя свят
за свобода и път, за сделки с нея.
Че плащало се за дарения обяд.
Че обичта купува се с постеля...
Че да заслужиш, първо ще си дал,
раздал докрай душа, имот и вяра.
Духът не търси свойта правота,
когато равен те е пратил на земята...
Сега крещи, изисква своя дял,
от люлката вроден без дан във всеки:
достоен е човек да бъде свят.
Дори светът да го клейми навеки.
Мина Кирова
06.2014г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар