ТРАНСФОРМАЦИЯ

В оковите на сляпата омраза
умира всеки порив да си птица.
Попарва ни сланата като сламки
в зародиша на залиняла нива.

И ручеите тръгват на обратно,
подплашени от черната й бездна.
На щедростта крилете не дорастват
разперени да бъдат, без да вземат.

Посичат се посегнали ръцете
към залъка ти, загорчал от завист.
Завихря мракът в злоба непрогледна
и гладния за хляб, от мъст удавен.

Едничко тук остава да надраснеш
на тесните си рамки низините.
Задавен сам с омраза, да не мразиш.
И с обич да засееш свойта нива.

Мина Кирова
06.2014г.

НА ЛЮБОВТА

Но нека любовта е благослов!
И вярата ти в нея да е сила.
Дарява тя на мъртвите живот,
когато носим я в сърцата свидна.

След време тежката бразда
на случване нещастно изтънява.
И някак си отново е във нас,
непобедима от непоносимата раздяла.

Дори отритната, възкръсва пак,
че изворът й е в душа-самотник.
Разбрал в най-черна болка как
обича се щадящо-безусловно.

О, нека всеки порив да е дишаш стрък
на любовта от силата свещена.
Със свещ да топли на слабия света
по-силният от нас благословен е.


Мина Кирова
06.2014г.

ВЯРА

Каквото и да става,
каквото и да ти говорят,
животът по-голям е
от болезнен спомен;
от всеки упрек
или чужда вяра;
от юмручен ступор;
от невкусен хляба
на ръцете ти
от обич уморени...

Каквото и да става,
каквото и да прави
светът обръгнат
в своята Голгота,
върви си пътя
с твоята посока
и отглеждай святото ти
плодоносно
дърво от корен
на живота.


Мина Кирова
06.2014г.

РЕКАТА НА ЖИВОТА

Безкористна и чиста, вдъхновена;
преминала през всичките блата;
от камъните остри причестена;
от бурите и цветната дъга...

Разлива се по дланите горещи
и жадно-имащи от хляба да дадат
на всеки не пораснал грешник,
не осъзнал на стръмното зова

да бъде в утрото светлинно дъхав;
и всеки миг да е от порив ням,
когато се наливат с мир основите
на срутения от омраза храм.

Безкрайна и лъчиста, устремена
от извора към своя свят олтар
разлива се реката без дилеми
и храни с обич всяка твар.


Мина Кирова
06.2014г.

ОАЗИСИ В МИРАЖА

Мечтаех да летя с крилете ти.
И своите ти дадох от сърце.
Не чаках падане безвременно;
ни камъни подмолни, нито острие.

Мечтаех да съм топлото безсъние;
копнежът ти към свети небеса.
Да съм ти слънцето най-вътрешно,
и гозбата, и жадната вода.

Мечтаех да се будиш радостен
от мисъл за обгръщащи ръце.
Обвиващи те с чистата отдаденост
на волните и нежни ветрове.

Мечтаех да те има до безпаметност
за всяка брънка от веригата живот.
Да го прославяш със другарско рамо.
Да бъда твоя малък благослов.

Мечтаех си. Мечтите са безплатни.
Създават свои крехки светове.
Не срещнат ли брега си каменен,
потъват като сенки в дива степ.


Мина Кирова
06.2014г.