умира всеки порив да си птица.
Попарва ни сланата като сламки
в зародиша на залиняла нива.
И ручеите тръгват на обратно,
подплашени от черната й бездна.
На щедростта крилете не дорастват
разперени да бъдат, без да вземат.
Посичат се посегнали ръцете
към залъка ти, загорчал от завист.
Завихря мракът в злоба непрогледна
и гладния за хляб, от мъст удавен.
Едничко тук остава да надраснеш
на тесните си рамки низините.
Задавен сам с омраза, да не мразиш.
И с обич да засееш свойта нива.
Мина Кирова
06.2014г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар