БЕЗ(ОТ)СРОЧНО

Преди да разстреляш

последната дума

извивката на тишината

застинала помежду ни

няколко мига на вечност

за които съществуваме

без да ги достигнем

дори и налични

поради недомислие

поради липса на усет

поради алчност за още

поради всичко друго

малко или много

абсолютно незначително

потърси огледалната ми усмивка

очите на зората

хвърчилото на парапета

допира на коприната

дъха на тревата...

Още секунда

ще бъда на прага ти

утре не зная

ще има ли прилив

на всичко, което

имаме нужда

в действителност.  

Мина Кирова

09.2014г.

ЗАЗОРЯВАНЕ

Навярно и тъгата ще си иде
както всяко друго чувство -
мимолетно в своето затишие
в окото на отлитащата буря.

Навярно и след нея ще пристигат
отсенки, недохранени със разум.
И пак ще вдигат шум тълпите
на всяко пиршество от завист.

Навярно пак ще има феникс,
изпепелил крилете си без време.
И в сълзите му, спящ от тежест,
дракон ще расте и ще проглежда.

Навярно и след думите ще бъде
невидимата за слепците същност.
От вихъра на бурите възкръсват
най-светлите и чисти пътища.

Мина Кирова
09.2014г.

УТРОБА

Още се губя
в сенките по ъглите ти,
в изпити чаршафи
на дразнещ парфюм.
По голите шкафове
на безредни стени или
в тъмното утро
на чужд недолюб.

Още се скитам
в разтеглени мигове,
възнесени смешно
в гротески от филм.
И само понякога
питам за името,
щом дъжд завали
от очите без гръм.

Още се чудя
има ли, в теб ли е
част от душата ми,
както е с мен.
Но вече е някак си
без капка значение...
Разпрегнала впряга,
износвам криле.

Мина Кирова
09.2014г.

ПАШКУЛ

Преди отново да вървя
по слепите ти тротоари,
възседнала на бурята рева
от страстите необуздани;

преди отново да реша,
че струва си да сляза в ада -
да ровя просейки в калта
за диамант от там изваден;

преди да искам да кървя
със вярата, че се пробуждам,
осъмнала пред нечия врата
с надежда да не бъде трудно;

преди следи да залича
към минало от днес за вчера;
и пак, прегърнала страха,
да мисля за върха след него...

Преди, преди и след това
в пашкул отломъци събирам -
на мида бисерните жития,
вдълбани в храм от раковини.

Мина Кирова
09.2014г.

СЛЕД БУРЯТА

След бурята е просто тишина -
без принципи, устои и митарства.
Мълчи душата в няма пустота,
небето е бездънно и без вятър.

Вълните галят твърдата скала -
обливат я с покой и постоянство.
А някъде отвъд на край света
пастир тъче от шала си нирвана.

Въпросите глъхтеят, спрели ход
от нужда да са гръмки и значими.
А пътят път ли е без Дон Кихот,
облегнал пика в мелница без име. 

След бурята е само тишина -
безлична... И непретенциозна.
Завръща се душата бавно у дома,
в роба от смирена безтегловност.

Мина Кирова
09.2014г.