Когато те има,
си тихо присъствие.
Покой и безбрежност,
обгрижващи пръски.
Светлината в тунела,
граничеща с впръскване
на живата свежест
от вдъх и издъхване.
Когато до мен си,
съм слънце и вятър.
Всяка нежност – реална,
всеки миг – неподвластен
на тревоги и мъки,
на преходни вери...
И ме има – възкръснала
в божествени сфери.
Когато си същност,
съм цяла и пълна.
Потопена в реката
на твойто безмълвие.
Но там тишината
е святост желана.
Без нея изчезвам.
Като сянка на вятър.
Мина Кирова
05.2013г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар