От електричество и тишината натежа
изпразнена от думи и мълчания.
Без себе си и тя не е и сянка от това,
което само с нея опознаваме.
А само с нея ни се ходи под дъжда,
поливащ на дръвчето окончания -
за силата разказват в мръкнал тротоар,
разцепили по шева му стенания
на просяка или угрижен минувач,
последната врата затръшнал.
На гребена на бурната тълпа
изстиват обещанията гръмки...
Но още електричество в нощта
натрупва тишината злачна, сякаш
последен пристан е на самота
и хоризонт, от птици непогален.
Мина Кирова
09.2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар