ПОЗВОЛИ МИ

Да бъда себе си.
Да благославям хляба,
докато го омесваш,
посипал брашното
по своите вежди.

Да обичам до лудост
кратката мъдрост,
проникваща в' вените,
които завързваш
до пълност в безвремие.

Да тичам по босите ходила
на тревата, избликнала
в ръцете на храма.
След тежкия дъжд
на дълго не имане...

Да съм и облак, стихия.
Платната, обърнати
в окото на тигър.
И нежния лотос,
и тихия лес...

Позволи ми,
най-истинска,
неприкрито да дишам,
докато ме обичаш.
Да бъда очите ти.
В моето днес.

Мина Кирова

01.2013г.

 

ВСЕ ПОВЕЧЕ ТИ

Все по-често ти си

такъв, какъвто те намерих.

Преди хилядите сто години

в неизследвана печал.

Все по-дълго ме посрещаш

в броните свалени

на поисканото време

от разгърната яка.

Все по-често исполин си.

Неизменно впрегнал

волята в жадувания впряг.

Все по-нежно издължено

истина повеждаш

в победения от тебе здрач.

Все повече и ти си

такъв, какъвто те познах.

На картата от поправими грешки.

Блестящ. В зората диамант.

Мина Кирова

01.2013г.

СЛАБОСТ

Опияняваш ме.
Изтръгваш ме от трезвата ми мисъл.
Логическите форми се рушат.
В безвремие
на споделени мисли
очертания се губят
в слятото до кръг.

Възвисяваш ме.
До полет на крило орлово.
Материята чезне в битие.
Когато ме докосваш
като пролет нощем.
Разбунтувана от живото,
що в тинята расте.

Разкрепостяваш ме.
Веригите на стари, чужди вери
топиш до нова същина.
Защото слабост си
на сбъднато поверие.
Едничък смисъл ли е
въплътена любовта.

Мина Кирова

12.2012г.

ШИФЪР

Забравил си да нарисуваш роза

с последния изсвирил влак.

Да ме поканиш, докато тангото

изслушва ни с покорен такт.

Забравил си да разплетеш венеца

от схватките на дивия ни впряг.

А конниците ни препускат, полудели

до скъсване, камшично от заряд.

Забравил си да ме целуваш щуро

по босите, изкъпани пети.

От слънце избледнели, с устрем...

Когато в нас сияещо кънти.

Забравил си... какво е сутрин

с кафето да отпиеш плам.

Обгърна ли те, покорена с чудо.

На цялото сплавта познал.

Забравил си... И как долитам мигом,

дочуя ли детето в теб

да ме зове безмълвно и по име.

В дланта ти обич да сбере.

Забравил си... Но пазя тайно всичко.

На твърд, непатинирал диск.

Поискаш ли, ще го разплитам фино.

Ти само шифъра ми запомни.

Мина Кирова

12.2012г.

ЛОЗАТА

Отдавна спря да ме очакваш.

Кафето от машина прекипя.

Дори да идвам с преспите, навяти

от дрипава и неразбрана самота.

Отдавна спря да ме познаваш.

В очите ми намерил своя бряг.

Приел те целия. С прибоя, сякаш

единствен си от бури оцелял.

Отдавна спря да се потапяш

в дълбоко на безпаметни води.

Прие ги, неизменни като вятър.

Обрулващ те до голо, но щастлив.

Отдавна спрях да се надявам,

че в този двор от зреещи лози

със нежност ще подрежеш всяка...

За да може в сока й да се родиш.

Мина Кирова

12.2012г.