ПОЗВОЛИ МИ

Да бъда себе си.
Да благославям хляба,
докато го омесваш,
посипал брашното
по своите вежди.

Да обичам до лудост
кратката мъдрост,
проникваща в' вените,
които завързваш
до пълност в безвремие.

Да тичам по босите ходила
на тревата, избликнала
в ръцете на храма.
След тежкия дъжд
на дълго не имане...

Да съм и облак, стихия.
Платната, обърнати
в окото на тигър.
И нежния лотос,
и тихия лес...

Позволи ми,
най-истинска,
неприкрито да дишам,
докато ме обичаш.
Да бъда очите ти.
В моето днес.

Мина Кирова

01.2013г.