МОЛИТВА ЗА СВЯТОСТ

Не искай повече да свивам
на щедростта щастливите весла.
Като куршум оловен да прибирам
ръцете си край лодката сама.

Не искай повече да сричам
най-сивите ни облачни везни.
Потъваща във блато да не виждам
на слънцето въздигащи лъчи.

Не искай повече да бягам
от всеки ад на неизречен вик.
Когато пак се моля във отбрана
целостта ни да пребъде до зенит.

Не искай повече и в храма
да влизат неизмити ходила.
Душата, скита ли в измама,
превръща светостта в кама.


Мина Кирова
07.2013г.

ПАЗИТЕЛЯТ НА ХРАМА

Живееш в свой затворен свят.

На кладенци, отдавна пресушени.

Там лилии в хербарии цъфтят.

Жирафите не идват за молебен.

Там дивото първичен е инстинкт.

Дърветата са с корени в луната.

Пустинни ветрове издигат щит

за слънчеви оазиси без вяра.

И нощите са сухи - сгънат лист.

Попарва ги ръка изнемощяла.

От даване на халос. До без вик.

Погубени от пясъчното нямо.

Живееш в свой измислен свят.

От храма ти, безмилостно ограбен,

зениците ти още търсят цвят...

За смисъл. В който да останеш.

Мина Кирова

07.2013г.

ТВОЕТО "ЛИПСВАШ МИ"

Силно като вик,
ехтящ през вековете.
Износено през дните,
по-дълги от вселенската печал.
Изстрадано и осъзнато
в търсещо неверие.
В сравнения хилядолетни
с ненамиран идеал.

Разбивано, попило
в пясъчни парчета.
Помежду думи с думи,
неживяни на дела.
Изгубвано всред фалша
на илюминиращи отсечки.
Докоснато от спомен
за изчезващ мохикан...

Долита ме. Открива.
В час нечакан.
В отвъдното на буря
с най-сляпата стрела.
Разсича облаци.
Разстрелва ада.
Намира просек...
И ме връща у дома.


Мина Кирова
06.2013г.

 

С УХАНИЕ НА ПЛОД

Повикай ме!
За да се влееш в мене,
извираща от земните недра
река на пълноценно бреме,
жадувана
от древен океан.

И още ме събуждай
с жаркия си поглед,
надвесен над люлееща роса.
В която слънцето познава
свойта същност
в грейнала душа.

Налей ме после
в сокове могъщи
на сладък грозд, от дъждовЕ узрял.
На дом, където се завръщаш,
тръпчивото
на бягството познал.

И пак ме викай –
като за последно.
Билет ми дай... за влак – живот.
От твоя устрем зрее в мене
ново утро,
ухаещо на плод.


Мина Кирова
05.2013г.  

СПОНТАННОСТ

Целувай ме,
когато няма птици
отлитащи след бурите на юг.
Когато пътищата се пресичат,
а вятърът отнася
пясъка без звук.

Целувай ме,
когато стъпки низки
отнемат пъстротата на дъга.
Когато в битките издъхваш ничком,
а огънят отмива
сивотата на деня.

Целувай ме и още
във прегърбени прозорци
от напора на сетен дъжд.
Когато по зеници дращи сбогом,
а прагът чака,
нажежил дъха.

Целувай ме...
Внезапно като порив
от прилива на дивия галоп.
Спонтанността сама без глас говори,
излива ли сърцето
своя благодат.

Мина Кирова

05.2013г.