Потапям се.
Някъде в изпразнената глина.
В ръце изкусни
или в захарен памук,
изтеглил нишката
от тишината
до шепота
на галещия звук.
Отпускам се.
Реката бавно преминава
в завоите,
изострени от мен.
По-скоро в себе си
ме усвоява,
измила свойски
тревогите до ген.
Събуждам се.
Невидими криле ме носят.
Изключила съм
всички сетива.
Прелива глината
в ръце на майстор.
И пълни съдовете
слънчева вода.
Мина Кирова
03.2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар